Жонглирахме с нея поредните чаши вино. Бяло вино, разбира се. Като кифлите, на които иначе гледаме с леко иронична усмивка. Не зная кой точно подред рунд жонглиране беше. Не ме и интересуваше кой знае колко. Беше забавно. Прескачахме с всяка следваща глъдка от тема в тема. Тогава тя реши някак да разчупи този шеметен бяг на мисли и откровения и започна:
"Странно нещо е животецът, знаеш ли. Уж си му хванал цаката, изградил си си теория, към която да се придържаш. Ама не. Нъцки. Изведнъж всичко се преобръща и дори не знаеш откъде ти е дошло. А най-забавното е, че всичко е различно, защото и ти самата си различна. Някак си без да си усетила, но и без да си се противопоставяла, си се променила.
Знам, знам, сега ще кажеш, че т`ва са поредните бръщолевяния на моята малка пиянска главица.”- каза тя, като забеляза саркастичната ми муцуна - „Ама не са, душко. Не са. Защото аз навремето бях романтик! Нали знаеш - цветя, музика, рози, пеперуди, звезди, луни и други космически обекти...Аз бях стриктна и принципна. Аз чаках. Аз изслушвах. Аз бях серийно моногамна. Аз бях консервативна. Консерва, бе, тотална консерва! А виж ме сега. Поглеждам се в огледалото и се шашкам от това, което виждам. Не, не че вече не се харесвам. Напротив. Така ми е значително по-добре. Флиртувам и флиртуват с мен. Играя игрички, в които засега побеждавам перманентно. Знаеш ли какво правих онзи ден? Секс! Секс без задръжки... Такъв един..животински. Знаеш ме, за Бога! Дай ми легло, чисти чаршафи и малко приглушена светлина и съм файн. Само че сега е различно. Със него е различно. Той ме провокира да съм скандална, спотнанна и мръсница накуп. А най-забавната част, знаеш ли коя е? – попита ме и бавно довърши чашата си. Поръчах нова, разбира се – Най-забавното, мила моя, е че ние с него всъщност почти не се познаваме. Ние сме непознати, разбираш ли. Точно това го прави толкова вълнуващо. Все едно правиш секс с онзи човек, който постоянно засичаш на спирката на тролея, но никога не заговаряш. Само дето е по-безопасно, защото всъщност се знаете. И е някак си леко. Не мога да го обясня точно. Просто е леко. Като песен”– изненадах се на последното сравнение, честно. Обикновено аз използвах музикални метафори, тя залиташе по далеч по-прагматичните такива – „Та така, душко, напоследък не разпознавам себе си в своите собствени постъпки. Все едно участвам в някакъв спестакъл и се гледам отсрани. Не винаги съм на първия ред, обаче. Понякога ми се струва, че съм някъде много надалеч и виждам само тънките си контури, които вместо мен мислят и действат....Боже, много сериозно започнах да дърдоря, нали? Ще взема да те отегча! Айде, сипи още една чаша и ми кажи какво прави вчера и защо за пореден път не си вдигна телефона...Точно три пъти”
И с това изречение, тя не само сложи край на лирическото си откровение, не само че преполови нова бутилка, сипвайки я старателно в двете ни чаши, но и ме остави в размисли. Възможно ли е наистина човек до такава степен да се промени, че да изгуби себе си? А не е ли всъщност точно това откриването на истинското ти аз, което просто си потискал и трудно разпознавал в морето от клишета и предварително лепнати етикети? Какво всъщност е морално? А консервативно? А кой го определя? А защо въобще са измислени определенията и рамките?......
