приливи и отливи

Докато отшумява звукът от снощи, а днес все още не се е развихрило до краен предел, започвам като в просъница да пиша. Леко, разбъркано, на автопилот. Пък краят при мен така или иваче идва неочаквано и в най-точния момент.
Като се замисля, май никога не съм имала проблем с финалите. Началата обаче са друга работа. От тях най-много се притеснявам и за тях най-много треперя. Не за друго, но те са непознати. Финалите, независимо дали тук става въпрос за писане или за взаимоотношения, са наше решение. Стартовата позиция обаче и онези леки, дори плахи на моменти първи крачки, именно те ме оставят леко притеснена.
Мислейки си за това, не мога да избегна на чисто асоциативно ниво идеята, че май живеем в ерата на стартовите шубета. Страх ни е да загърбим рутината за сметка на личното щастие. Страх ни е да излезнем от връзка заради стереотипа, че самотата е лошо нещо. Страх ни е дори да влезнем във връзка, макар тайно да го желаем, защото някой ни е казал, че това значи край на свободата.
А нима наистина е така? Нима наистина стартът е чак толкова ужасяващ? Защо често се случва да седим пред белия лист, да изписваме две - три думи и виждайки, че се получава нещо красиво, пак да ги задраскваме? Наистина ли е по-лесно да приключваш, отколкото да започваш? И кога приливно-отливното шубе отшумява за сметка на чистото писане... и на идаята да прегърнеш началото, а не да се отдръпнеш дори при най-малката идея за неговото появяване?

Отказвам да обявя Game Over.

Вместо това ще натисна Start.

Re-Start

Tweet