„Никога да не поресна”, каза Пипи и се завъртя в кръг. Отдавна беше минала възрастта, допустима за детския кът в парка и въпреки това нямаше намерение скоро да го напусне.
„Малка съм и си играя”, повтаряше всеки път, щом някой я попиташе какво прави там. Истината бе, че светът на големите не я привличаше. Струваше й се скучен, сив и твърде логичен. На нея й трябваше импулс. Дишаше за него. Търсеше го. А когато се умори от търсене, той сам я намери. Толкова неусетно, че Пипи дори не успя да скрие картините си на г-н Уилсън, които така старателно рисуваше, докато никой не я наблюдава. В пясъчника до нея се бе появило ново дете, което не познаваше. По същия начин като нея не искаше да порастне и това я очароваше искрено. Играеха заедно, строяха кули и ги събаряха, поглеждаха с неразбиране към пейката на майките и каките.
Един ден Пипи го попита какво ще правят и предложи „нещотърсачи”.
-Ние тази игра я играем от ден първи. Всеки прави шедьовър за другия от пясъка. После го разваляме с надеждата другият път да е по-добър и да е достоен за детето срещу него -съвсем спокойно и доста по възрастному й отговори.
- Преди да ги развалиш обаче, не знаеш, че аз мислено ги снимам всичките. Не за друго, но да си ги имам за спомен.
Той се усмихна. После мълчаливо всяко дете започна да строи поредния шедьовър. Изпипваха ги до последния детайл. Тя отдавна бе загърбила рисунките си. Той....тя не бе наясно той с какво се занимаваше преди това. И наистина Пипи не виждаше никакво значение във времето преди появата му. Направи последен финален щрих на най-високата кула и само с един пръст събори всичко.
- Кога ще пораснем?
- Надявам се никога, усмихна се Пипи. - Надявам се никога да не поресна.
