It’s been a while

Докато другите се смеят, аз пиша.

Докато другите спят, аз сънувам.

Докато другите вегетират, аз дишам.

 Докато другите ги няма, мен ме има.

Докато другите не ги помниш, мен не ме забравяш.

Утре мисля да си почина малко...

Tweet

are you still having fun

Как можеш да спиш спокойно, когато това което искаш и това което имаш, не се припокриват? Приспособяваш се към даденото ли? Задоволяваш се с реалността ли? Не мечтаеш ли? Не искаш ли нещо повече? Какво искаш? Имаш ли го? Или мечтаеш, но не вярваш, че ще ти се случи? Изпитваш ли нужда от промяна или си се оставил по течението? Примирил ли си се? Не те ли е страх? Не ти ли е любопитно? Не се ли питаш какво изпускаш? Съмняваш ли се, че има нещо по-добро? Фалшиво ли се усмихваш? Изпитваш ли нещо? Търсиш ли или си се изморил? Дишаш ли истински или само вегетираш? Щастлив ли си?

Отговори ми.

Tweet

keep on searching

Намирам се в изречения, които не са мои. Разпознавам се в песни, които не пея. Егоцентрично търся парчета от мен, които старателно сглобявам в пъзел. Търся себе си, за да се поканя на среща. Планирам мислите си, които някой друг ми диктува. Римувам думите, които преминават покрай мен. Припознавам се в чужди лица. Размазвам очертанията си и се вливам в чужди сенки.


Казвам наглас редове, прочетени някъде. Жонглирам с чуждоизказани клишета. Проектирам фантазиите си, които намирам във филми. Изрязвам кадри от непознати сериали. Филмирам деня си, за да си го прожектирам насаме.

Аз съм ходеща витрина, в която се оглеждам. Сменям образа си, без да се замисля. Потъвам в море от препинателни знаци, които някой друг е поставил. Твърдя, че съм себе си, а сменям ролите за секунди. Търся път към мен, за да повървя малко. Тръгвам на някъде, а се спирам на десетия метър. Смело изнизвам като мъниста всяка фибра от тялото си. Разпадам се до последния милиметър, за да се влея наново.



Пиша, за да се намери някой в изречения, които не са негови.

Позна ли се?

Tweet

use somebody



-Трябва да тръгвам.
-Остани.
-Не мога, разбираш ли. Пък и защо?
-Защото искам да се събудя до теб.
-За какво ти е? Ние не се познаваме. Ще е странно.
-Няма значение. С теб странното е странно приятно.
-Ти си странно приятен. Тръгвам.
-Още пет минути.
-Нямам време.
-Намери си.
-Приключило е. Чакат нова доставка.
-Почакай и ти тогава. Тук. С мен.
-Не мога. Наистина трябва да тръгвам. Не ме изпращай.
-Ще те видя ли пак?
-Зависи от гледната точка. Пък и за какво ти е?
-Защото си тръгваш. А не искам.
-Какво искаш?
-Искам да заспиш тук. Да те прегърна. После да се събудим.
-Ние и сега сме будни.
-За да се събудиш, първо трябва да заспиш.
-Не, първо трябва да тръгнеш. Точно това и правя. Лека нощ.
-Остани.
-Не мога... Няма никакъв смисъл.



Тя стана рязко. Беше изцяло облечена. Прибра косата си на стегната опашка и го погледна. Лежеше в пълно отрицание на това, което се случваше. Искаше й се да го пита толкова много неща. Същевременно, предпочиташе да си останат познати непознати. Взе чантата и тръгна към входната врата.



-Може ли поне да те изпратя?
-Казвала ли съм ти, че си странен?
-Странен, странен, колко пък да съм странен?
-Странен, странен, сладко странен.
-Виж, изгря слънце. Добро утро. Остани.
-Трябва да тръгвам. Лека нощ.

Tweet

touch

Дъхаво полепваш върху кожата ми. Разливаш се като мед по дланта ми. Силно захапваш врата ми и ми оставяш следи. Притежаваш всяко квадратче от мен. Опитомяваш ме, без дори да ме познаваш. Трескаво търсиш път към мен. Докосваш непознати места. Караш ме да потръпвам по начин, който съм забравила или въобще не познавам. Провокираш мисълта ми да се рее надалеч. Предизвикваш сетивата ми. Зениците ми се разтягат до максимум. Ръцете ми дерат по завивките. Пластелинено се размеквам до неузнаваемост и едва събирам себе си. Каниш ме на дуел, който не успявам да спечеля. Танцуваме танго, в което не зная стъпките. Водиш ме по пътека, която не ми е понятна. Преоткриваш ме.

Кога ще ме намериш?!

Tweet

smoke

Когато някой те разочарова, не ти остава нищо друго, освен да преглътнеш горчилката. Да стиснеш здраво зъби и да изчакаш бурята да отшуми. Запалваш клечка кибрит, гледаш я как гори, броиш до десет и продължаваш.

Когато някой те разочарова, нещо бавно, но сигурно в теб се пречупва. Навлажняваш пръста си, опитваш се да го сглобиш. В крайна сметка обаче не оставаш доволен от резултата. Защото когато някой те разочарова, всъщност разочароваш сам себе си. Заради неправилна преценка. Заради твърде много компромиси. Заради нечовешко търпение и слепота спрямо малките неща, които индикират, че бурята идва.

Когато някой те разочарова, ти остава само едно – да преброиш до десет и да станеш. И без това вече е студено, кибритът отдавна изгоря.

Tweet

past tense

Преди дни в стаята си открих стари чужди думи. Старателно написани на лист. На хартия с химикал. По възможно най-ретро начина някой някога ми бе подарил света. Неговия си свят.
И ми стана мило. И топло. И уютно.
И ми стана тъжно. И носталгично. И студено.
Запитах редовете как е възможно в даден момент да подаряваме „Обичам те” така лесно и да вярваме в него, а после да продължим, оставяйки го за спомен върху разпокъсани листи. Нима минава? Или ние надминаваме собствените си думи? Докога подаряваме? Има ли крайна квота, която ако я изпълним, ни остава с празни от „Обичам те” ръце или всичко е въпрос на презареждане на думите? Всеки път ли е истинско или това е реално затъмнение на чистия ум?
Очите ми шареха надолу по редовете. Красиви изречения, които някога са значели всичко, че и над всичкото. Мисли, които сгряват, които прегръщат, които усмихват. Прокарах пръсти по сините букви и мислено се връщах в добре забравени дни. Бързо, шеметно, стремглаво препусках от момент на момент и изкристализирах поразбъркани детайли.
Два часа и стотици думи по-късно старателно прибрах всичко. За да го открия следващия път и отново да изненадам себе си с факта, че някога за някого съм била света. Неговия си свят. И отново да се запитам без отговор – как понякога подаряваме „Обичам те”, а после продължаваме все едно никога не е значело нещо.

Tweet