Когато сме малки, ни учат, че играеш ли по правилата, рано или късно печелиш. Като в криеницата. Търсиш, търсиш и стига да не мамиш, поглеждайки с псевдо-жумящите си очи, обикновено намираш човека. Когато го отркиеш, играта приключва. Само че като пораснем, не е ли точно мигът, в който го открием, начало на играта?
Докато го търсим, ни е някак леко, че го има. Че съществува и може би е близо. Просто трябва да погледнем зад ъгъла. Или пък да затворим още по-плътно очи. Като го намерим обаче, се почва голямото надиграване. Номерца. Трикчета за внимание. Фалш. Ако си честен, ни е втълпено в главите, че в един или друг момент почваш да изглеждаш жалък и достъпен. Какво всъщност му е лошото на достъпното? Не е ли точно то един от най-ярките примери, че с някого си близък?
Но не, именно намирайки човека, се почват големите игри. Криеница. Гоненица. Защо не и дама, подскачайки на куц крак до пълно изтощение. Само че дори и детето в мен малко се поумори да играе вече.Вместо обаче да поседнем малко, доволни от откритото и щастливи, че сме приключили с търсенето, се впускаме в следващото ниво. Така неусетно се стига до „асоциации” или с други думи „аз-ти-говоря-едно-а-ти-разбирай-друго”.
Казвали са ми следното: „Ако искаш някой да е привлечен от теб, бягай. Колкото повече бягаш, толкова по-близо ще иска да бъде”. Е, добре де, ще бягаме. Но какво става, ако си навехна глезена, например? Да бягам, куцукайки или да изляза за кратка пауза? Ами ако не искам да е кратка? Не е ли по-добре да открием някой, който иска да повърви редом до нас, вместо да бягаме на десет крачки разстояние, докато дробовете ни откажат? Поне в моите представи да си с някого, не значи вечно да му устройваш клопки и викторини с въпроси. Да бъдеш с някого, е да го чувстваш толкова близък, че да не се налага да слагаш маската, шнорхела и плавниците и дим да те няма.
Може би греша?
А надписът пред мен продължава да свети в луминисцентно червено, крещейки нямо:
Моля, изберете си любимата детска игра, посочете нивото и готови...на старта...БУМ!
В последно време се опитвам доста сериозно да проуча един все по-често задаван въпрос. Той става още по-популярен, заради нарастващата липса на адекватен отговор.
Съществува ли моногамията и възможна ли е тя изобщо?
Замисляйки се за изминалите няколко месеца, няма как тази въпросителна да не стане натрапчива теорема без конкретно решение, загнездила се надълбоко в брюнетната ми главица. Обикаляйки София, околията, бродейки по морето от север до юг, се сблъсках с толкова разнородна сплав от хора и характери и нито един не успя до край да изложи тезата си. Някой упорито, дори леко фанатично защитаваха идеята, че „Да, моногамията не само е възможна, тя е единствената константа!”. Други я отричаха и бягаха дори от самото й споменаване като дявол от тамян. „Моногамия ли? Че то самото й име звучи като венерическа болест, Плам!”.
В крайна сметка, и едните, и другите много объркаха представите ми. Едните, фанатиците,ме оставиха доста оплетена в нишките на въпроса ми, защото, въпреки че се уповаваха на нея като мюсюлманин на Корана, с действията си недвусмислено показваха, че макар и да им е основна вяра, си падат малко атеисти. Другите, онези, които отричаха съществуването й, от своя страна, за да ме омотаят още повече в многоточия, последвани от въпросителни, се оказаха най-малкото със сериозни (и да, мо-н-о-г-а-м-н-и) връзки, а някои - дори сгодени, че и женени на всичкото отгоре.
Така не само не успях да разбера дали тя може да вирее в днешно време, но и се замислих за друго – когато всички около теб казват едно, правят друго, а си мислят за нещо трето, как да разбереш къде точно се крие истинското им Аз? Нима не ви се е случвало да се сблъсквате със ситуация, в която очебийно хлътвате по някого и очеИЗВАДно и той по вас? Мислите си, че всичко е шест плюс и в един момент се оказвате, луднали до десета степен по скалата на Рихтер, а за човека сте били само поредното увлечение и бройка. А кога от бройка и увлечение се пренасяме на по-горното ниво в 3D играта? Усеща ли се или става от само себе си? А дори и да стигнем до Рунд 2, ставаме ли автоматично моногамни или наистина тя е толкова остаряла, че безпроблемно може да й лепнем етикета „винтидж” и да я продаваме на антикварите с надценка?
Един приятел наскоро ми каза следното: „Проблемът не е в нас, Плам. Проблемът с изчезването й се крие в това, че преди е имало уредени бракове. Също така преди време бабите и дядовците ни, че защо не и нашите родители са се женели адски млади. Ако се замислиш, повечето хора над 50, са сключили брак с единствения си сексуален партньор... или поне с някой от първите пет. Сега обаче е различно. Сега имаме шведска маса и всеки може да опита от многообразните блюда – люто, сладко, солено, стипчиво, кисело... Как да избереш един вкус, като имаш повече пред себе си? А можеш ли, дори и да опиташ всичко, да посочиш кое най-много ти харесва? Нима не е най-вкусно именно, като смесваш подправките?”
Чудя се, наистина ли е прав? Както и се чудя колко точно е процентът на онези объркани душици, които уж са заедно, но не съвсем; верни са си, ама не точно; излизат по двойки, но не се обвързват; хлътват, но не го признават. И всичко това, че и още поне тон обърквация отгоре само заради една-единствена причина – да не би случайно и те да прихванат диагнозата „Венерическа болест. Тип: Моногамия”.
Значи, той е висок, но не прекалено, слаб и чаровен. Значи, не го свърта на едно място и има подне един татус. Умее да ме разсмива и носи на конче. Не е най-добрият танцьор на света, но хваща точния ритъм и пее вярно. значи, той ми се обажда само, когато има нещо да ми каже, а не ми досажда непрестанно. Гласът му е мек и казва Ч, Ш и Щ по онзи, момчешко-сладкия начин. Значи, той ме обича, пък аз ще се омъжа за него и ще му народя един футболен отбор челяд. Значи, ние няма да се кротнем, ами и вече попораснали пак ще ни е лудо. Значи, той е страхотен и най-важното - съществува. Просто трябва да се запозная с него.
Ако някой го открие преди мен, ръцете долу! Мой си е! Аз си го измислих, нарисувах и аз ще си се запознавам с него.
Докато отшумява звукът от снощи, а днес все още не се е развихрило до краен предел, започвам като в просъница да пиша. Леко, разбъркано, на автопилот. Пък краят при мен така или иваче идва неочаквано и в най-точния момент. Като се замисля, май никога не съм имала проблем с финалите. Началата обаче са друга работа. От тях най-много се притеснявам и за тях най-много треперя. Не за друго, но те са непознати. Финалите, независимо дали тук става въпрос за писане или за взаимоотношения, са наше решение. Стартовата позиция обаче и онези леки, дори плахи на моменти първи крачки, именно те ме оставят леко притеснена. Мислейки си за това, не мога да избегна на чисто асоциативно ниво идеята, че май живеем в ерата на стартовите шубета. Страх ни е да загърбим рутината за сметка на личното щастие. Страх ни е да излезнем от връзка заради стереотипа, че самотата е лошо нещо. Страх ни е дори да влезнем във връзка, макар тайно да го желаем, защото някой ни е казал, че това значи край на свободата. А нима наистина е така? Нима наистина стартът е чак толкова ужасяващ? Защо често се случва да седим пред белия лист, да изписваме две - три думи и виждайки, че се получава нещо красиво, пак да ги задраскваме? Наистина ли е по-лесно да приключваш, отколкото да започваш? И кога приливно-отливното шубе отшумява за сметка на чистото писане... и на идаята да прегърнеш началото, а не да се отдръпнеш дори при най-малката идея за неговото появяване?
Тя ненавижда начина, по който я гледаш. Ти не знаеш това. Застанал с очи, вперени в нея, я караш да се чувства неудобно. Плъзваш поглед по нея. Цялата. Изпиваш я с очи. Играеш си с мислите й. Провокираш я и се отдръпваш. Тя ненавижда това.
Тя ненавижда смеха ти, който отеква така близо до нея. Ти не знаеш това. С притворени клепачи почти може да усети дъха ти. Топъл, влажен, точно такъв, какъвто тя иска. Провокира я и се отдръпва. Тя ненавижда това.
Тя ненавижда малките шегички, които й отправяш. Ти не знаеш това. С лека усмивка казваш поредното нещо, което иска да чуе. Караш я да се усмихва, дори когато най-малко очаква. Казваш й думи, които мислиш, но после прехапваш устни, осъзнал колко много си се открил. Провокираш я и се отдръпваш. Тя ненавижда това.
Тя ненавижда всичко в тебе. Ти не знаеш това. Погледа, смеха, шегичките ти.Удивлява се на лекотата, с която умееш да играеш роли иобъркваш самия себе си. И въпреки това те иска. А ти я провокираш и се отдръпваш. Тя ненавижда това.
Тя ненавижда теб самия. Ти не знаеш това. Застанала близо до теб, мислено те изоставя и скоро ще затвори вратата безвъзвратно. Тогава и погледът ти няма да й пречи. Смехът ти ще стане дразнещ, а шегичките ти – глупави и плиткоумни. Ще се опитваш да я провокираш и да се отдръпваш. И ще ненавиждаш това.
