wicked game

„Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата”, мислеше си тя, докато той за пореден път даваше объркани сигнали.

И двамата не бяха свободни. И двамата го знаеха. Играеха това танго на невинно докосване, постоянно търсене на контакт и преплитане на погледи твърде дълго време.

„Няма ли най-накрая да направиш нещо? Няма ли, подобно на Оскар Уайлд, най-после да се отдадеш на изкушението?!”, безброй пъти го беше питала.

Само на ум обаче. На глас не смееше да му го каже. Притесняваше се, че ако го направи, играта ще свърши. Истината бе, че играта й харесваше. Зареждаше я с емоция и някаква странна тръпка. Тази, която я караше поне един път на ден да се сети за него. Дали той се сещаше за нея? Отпи от мохитото си, запали цигара и се отпусна. Бе толкова близо, а толкова далеч.

Клише. Клиширани отношения, с които захранваше егото си. И нуждата си от тръпка. Докога?

„Няма значение”, помисли си. „Това е маловажно. По-належащо ми е да разбера кога най-после ще спрем играта на котка и мишка и ще се пренесем на следващото ниво”.

А има ли значение? Нужна ли е по-горна дестинация? Да не би, изневерявайки, да фантазира? А фантазирайки, изневерява ли? Реши, че е време да си ходи. Нищо не бе направила, а се чувстваше виновно. Точно оставяше чашата с последната глътка, която сякаш щеше да й приседне, когато по гърба я полазиха тръпки. Ръката му бавно хвана нейната, погали я нежно по косата и я целуна. По бузата.

„Докога ще си играем на котка и мишка? Целуни ме. Остави ме и аз да те вкуся и да се приключва с гоненицата!!!”, изкрещя мислено, а на глас изрече. „Хайде, аз тръгвам, че стана късно”.

До следващия път.

Tweet