listen

Днес се натъкнах на поредният пост на любимата ми госпожица Микофф, която без дори да иска, е облякла в думи и препинателни знаци мислите ми. Или поне част от тях. Та, това, което момичето така систематично и пригледно беше събрала в има-няма една страница А4 формат, ме накара доста сериозно да се замисля.

Дали пък наистина не бягаме от това, което изпитваме? Дали наистина не ни е страх, да си признаем какво точно бушува в нас... и защо? Може би всички сме страхливци малко или много. Може би всички в една или друга степен сме големи, треперещи шубета, които просто отказваме да приемем, че понякога е по-добре да си кажем каквото мислим, отколкото после да съжаляваме за пропусантите моменти.

Наскоро една позната много залиташе по, както тя се изрази, ”най-добрият и близък приятел”. То беше едно тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, две-три сълзи, проплакани в задимено заведение. Страшна работа! Е, та девойката я беше страх да направи първата крачка. Младежът, от своя страна, хем се държеше по онзи, както ние момичетата се изразяваме, по-специалния начин, хем нищо не правеше. Така, след няколко почти-да-се-целунат моменти се стигна до това, че младежът се огледал за по-смела девойка. Такава, дето не го „почти-целунала-ама-не-съвсем”, ами си действала каката. Намерил я. И сега са си заедно. А моята позната? Пак същото - тръшкане, ох-кане, ах-кане, сумтене, пищене, пет-шест сълзи, проплакани в поредното задимено заведение.

Друга приятелска история, събрана в няколко реда ще представя. Отново за шубета, дето ги е адски страх да направят първата крачка. Момичето Х има странни приливно-отливни взимания-давания с младежа У. Х много харесва У. Не й е на акъла, не й е на интересите, на нищо. И точно затова „ми действа, бе! Действа ми и това си е!!!”. Та действа й У, провокира я, ала –бала, теро-реро. Какво от това? Очевидно тя си пада по него. Затова и скача в 3 сутринта да му чуе гласеца. Очевадно и той е на някакво такова чудене-питане. Затова и звъни. Все пак, нека си го кажем направо – всички знаем как действа тъй нареченото „bootie call”. Проба, грешка. Не перманентно звънене, нали така? Та обратно към историята. Гонят се ли гонят тия ми ти двамцата. Тя се дърпа, после омеква, след това той... е, без омекването при него, де. Уотевър! Та, идеята ми, за която извинете, че е хаотична, но уискито е силно, Ред Бул-ът ме разтреперва, а мисълта ми се лее по-бързо от клавиатурно набраните редове, е че и двамата не са си безразлични. Личи им. В разговорите. В жестовете. В онези неща, които всеки един от тях помни за отсрещния. И в крайна сметка какво правят? А? Нищичко. Не променят и с дори 1% (еха, включих и математика в писането си!!!! Евалата, Тюламор!) това, което им се случва по между им. И защо, питам аз. Защо? Защо ли? Понеже ги е Ш-У-Б-Е!

Добре дошли в ерата на страха! Привет от времето, в което всеки втори го е адски шубе да си каже какво точно иска и се надява тайно или не чак толкова скришно отсрещният да се сети сам. Само че такова нещо като четене на мислите няма. Няма, бе! Няма го и в онази книга за изчезващите видове.

Та, заради какво аджеба го написах всичко това ли? За да си излея яда към всеки, който ми се жалва как иска нещо, ама не му стиска. Еми да ти стиска, драга/драги мой. Сега даже ще си прасна първото клишенце за този пост: животът обича смелите! Факт, постулат или утвърдена истина. Избери си точно сравнение, все същото. Онова, което исках вече повече от един лист в Word да кажа е следното: ако искаш някого – кажи си му. А недей да ми ох-каш и ах-каш, криейки се зад собствената си маска. Защото, повярвай ми, там има и не чак толкова плахи хора. И макар да не са най-добрият ти заместител, те ще те избутат. И после ще си се ядосваш сама/сам, защо не си предприел нещо о време, ама всё равно.

Айде, до нови писания, че ми се стопли чашата.

Tweet