Душата ми е в колба с тапа на върха. За
да не избяга. Отдавна е там и притискам
с две ръце силно отвора. Превантивно
изливам нова партида течен восък отгоре
и запечатвам малките пукнатинки.
Местя колбата от стая в стая и от скрин
в скрин. За да не я откриеш. Не разбирам,
че това непрестанно движение я износваше.
Захабява я. Малки стъклени стружки
оставят следи навсякъде и изтъняват
стените й.
А вътре душата ми лъкатуши, преобръща
се, умолява ме да я пусна за малко да
подиша. Не я чувам. Или умело се правя
на разсеяна. Понеже тя трябва да е там,
на сигурно и удобно. На една ръка
разстояне. На едно несчупено стъкло от
мен. И от теб.
Бездушевно те гледам и мислено се питам
кога ли ще усетиш, че мен всъщност ме
няма. Че съм заключила най-ценното си
далеч от ръцете ти, далеч от допира ти,
от теб самия. Отново мислено ти благодаря,
че досега не си ме разкрил и бързам за
вкъщи, за да проверя дали тя е на мястото
си. Отварям поредната ракла и я виждам.
Изплашена до смърт от тъмното и жадуваща
свеж въздух. Искаща да потича малко, да
обича много, да живее свободно. Трепери
на интервали и ме гледа умолително. Не
ме разчувства.
Понеже всъщност душата ми е в колба с
тапа на върха. За да не избяга. С теб.
0 comments:
Публикуване на коментар