Барът е свещено място, в което споделяме клюките под задимен камуфлаж. Удобно стиснали чашата с кофеин, разкриваме себе си до последния скрит за простото неопитно око детайл. Откриваме себе си, преотркриваме отсрещния. Допускаме нови лица до най-чистото в нас и му го представяме в нерафинирана опаковка.
Поредна неделя, прекарана в стихоплетстване в неримувана форма. Монолог на нова фигура:
- Живеем в епохата на големите очаквания, каза тя и разбърка капучиното си. – Чакаме някой да се промени заради нас. Да ни усети и разбере без думи. Ето, пресушаваме чаши, търпеливо гледайки напред и искаме хоризонтът да се избистри. – Пое си дълбоко въздух и запали следващата цигара. Последната все още димеше със сетни сили в пепелника, а от колоните се разля приятен неделен джаз. – Знаеш ли, забелязала съм, че играем игри, чийто правила сме измислили, за да се самонараним. Но така поддържаме интереса, нали? Предприемаме драстични мерки, за да се направим неуязвими в собствените си очи. Докога ще се самозалъгваме, че не търсим емоция и човек, който да ни допълва?! Защото, повярвай ми, почвам сериозно да се уморявам от преструвки и тактики.
Докато говореше, тихо запалих и аз цигара. Ей така, за компанията. Издишах на дълбоки въздишки и мислено пътувах. През мен преминаваха съботи, недели, нощи и сутрини, в които припомнях на себе си случки и реплики. Задоволявайки се с фаталната комбинация от никотин и кофеин, бях активен слушател на нещо, което самата аз често съм си мислила и наум задавала като гатанки. Засега обаче отговорите ми убягват. Налице е само поредната игра на преструвки и стратегии, които после ще разнищваме. Защото барът е свещено място, в което споделяме клюките. Място, в което чакаме задименият камуфлаж да не се окаже пречка за някой да ни открие. И да ни отговори на въпросите.
