Aloha, Welcome to the Undefined Chaotic Thing, enjoy reading.
RSS

четвъртък, 14 юли 2011 г.

past tense




Преди дни в стаята си открих стари чужди думи. Старателно написани на лист. На хартия с химикал. По възможно най-ретро начина някой някога ми бе подарил света. Неговия си свят.
И ми стана мило. И топло. И уютно.
И ми стана тъжно. И носталгично. И студено.
Запитах редовете как е възможно в даден момент да подаряваме „Обичам те” така лесно и да вярваме в него, а после да продължим, оставяйки го за спомен върху разпокъсани листи. Нима минава? Или ние надминаваме собствените си думи? Докога подаряваме? Има ли крайна квота, която ако я изпълним, ни остава с празни от „Обичам те” ръце или всичко е въпрос на презареждане на думите? Всеки път ли е истинско или това е реално затъмнение на чистия ум?
Очите ми шареха надолу по редовете. Красиви изречения, които някога са значели всичко, че и над всичкото. Мисли, които сгряват, които прегръщат, които усмихват. Прокарах пръсти по сините букви и мислено се връщах в добре забравени дни. Бързо, шеметно, стремглаво препусках от момент на момент и изкристализирах поразбъркани детайли.
Два часа и стотици думи по-късно старателно прибрах всичко. За да го открия следващия път и отново да изненадам себе си с факта, че някога за някого съм била света. Неговия си свят. И отново да се запитам без отговор – как понякога подаряваме „Обичам те”, а после продължаваме все едно никога не е значело нещо.