Наскоро един познат, с тенденции да стане доста близък, ми даде разни съвети относно писането ми, развитието му, струва ли си въобще да продължавам с него и други подобни производни. Та общо взето разговорът протече по подобен начин:
Той: Ако наистина искаш да се занимаваш с писане, внимателно подбирай авторите, които четеш. Никакви Хорхе Букай, Коелю и други лигави неща, които знам, че имаш на шкафчето.
Плам: Ама аз ги нямам на шкафчето тези!...
Той (прекъсвайки първия ми опит за опровержение): Да бе да, ясна си ми. Една такава, захаросана си. Пудра захар. Ходеща глюкоза. Лошо няма, това си ти. Но с писането трябва сериозно.
Плам: Ама аз съм сериозна!..
Той (за втори път прекъсвайки всякаква моя защита): Не си. Имам чувството, че го караш ей така, колкото да си пишеш нещо там в блога. Малко като спорт.
Плам (за трети път опитвайки да кажа нещо повече от три думи): Виж сега, всеки си имам свой собствен стил. и да, това важи и за писането. Ти си по-краен, аз пиша по-емоционално. Освен това не сядам пред листа или екрана с мисълта "уууу, искам днес да звуча като, примерно Реймънд Чандлър или Стайнбек". Пиша, без да се замисля.
Той: Точно! А не бива! Писането е отражение на теб. Аз, ако не пиша, се побърквам, разбираш ли? Полудявам. Затова и ти казвам, малко по-сериозно го приеми това. А не като дневник.
Плам: То и при мен е някако вътрешно състояние. И не, не е дневник. Ти въобще чел ли си ме? Просто съм на настроения.
Той: И на дълги изречения с много епитети.
Плам: Не е вярно! Редувам ги! При това напълно... несъзнателно...
Този разговор продължи още много пешеходни плочки, преки и сфетофари, затова смятам да спестя детайлите. Но определено, прибирайки се след това, ме накара да се загледам в личната си библиотека. Ето ги всички книги, които сама съм си избирала и грижливо съм местила от една тематична група в друга. Според настроението. Да, пиша на автопилот. Да, понякога изреченията ми са като напомпани с множество малки, средни, шарени, удебелени, понякога взаимноизключващи се епитети. Да, това последното го написах нарочно. Да! - обожавам тиретата. Те ми изглеждат еротично. Пък. Но това съм аз. Тук съм аз. Във всяка дума. Кавичка. Тире. Запетайка. И не смятам да променям нищо насилствено. Четейки по-стари неща, сама забелязвам, че променям себе си. Плавно. А не, защото трябва. Още по-малкото, за да съм "по-сеиозна в писането си". Лично мое мнение е, че ако се вземеш малко по-насериозно, край. Става страхотия и ужасия. И накрая завършваш с блудкави неща от типа на:
"Птичките пеят,
цветята се клатушкат.
Слънцето се смее,
ах, че веселушко".
Затова и ще продължа да пиша, както ми падне. По салфетки. В телефона си. На лаптопа. На странни места. Дои понякога в главата си, повтаряйки отделни строфи като мантра, която не трябва да забравям. Понеже всеки е различен. И за разлика от теб, мило момче, аз съм ок с това.
А ти?
