Наскоро един познат ми разказа куп истории. Бая неща са му се случили на този човек, честно. Някой са абсурдни, други - умилителни, за трети си мислиш, че чисто и просто си бълнува човекът. Така де, фантазии всякакви, нали?
Та говорим си с въпросния младеж за случки разни. Пием мента. Облизвам доволно последните капки, полепнали по ръба на чашата ми. Много ги обичам тези, последните. Най-вкусни са. И зелени.
Бълбук!
В един момент обаче младежът спира с разказа си, поглежда почти на кръв към крехката ми персона и отсича:
"Това, ако го напишеш в блога си, си мъртва! Да си знаеш!"
Ъъъъъъ.....Моля?! Всякакви неща съм слушала, виждала, чела, подочула оттук и оттам, ама това със заплахите най ме е изумявало. Освен това, нека си го кажа направо: това е блог. Т.е. има и доза истина, но повечето е фикция....или обратното. Зависи си от гледната точка и моментното състояние на пишещата (сиреч Аз) и разказвача (сиреч Ти).
Идеята е, че не пиша ей така, каквото чуя. Питам, да ви се не види! Винаги п.и.т.а.м! Да не говорим, че ако бях тръгнала да поставям черно на бяло (или в случая - черно на екранно) всичко, дето ми е минавало покрай ушите, щях досега да съм хванала тентовагинит на пръстите от писане. Сто на сто.
Та така, вече съм официално заплашена със смърт заради бъдещо писане. Така че, драги господа и дами, младежи и девойки, хора и животни, това е пост, в който Ви се извинявам, че няма да можете да прочетете за: секс с непознати, ревност, перманентни пиянски целувки, бебета, разводи, безумни обаждания през нощта, изневери, пътувания, лутания, дебнене и някъде там - чиcта, фина, рафинирана почти доза обич.
Ха! Ето, нищичко не казах и пак си го написах. Ако не ме чуете до два-три дена, моля, звънете в полицията. Сигурно ще съм мъртва, заради ментовите разкази. И онези, последните капки по ръба на чашата, които толкова обичам.
Tweet